Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

гр. Монтана, 17.05.2010 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

          Административен съд – Монтана, І състав в публичното заседание на единадесети май през две хиляди и десета година в състав:

 

                                                                          Председател: Момчил Таралански

 

при секретаря К.К., като разгледа докладваното от съдия Таралански адм. дело № 206 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по жалба срещу административен акт по реда на чл.145, ал.2, т.1 от АПК във връзка с чл.46, ал.1 и чл.41 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ).

          Жалбоподателят Д.А.Г., арменски гражданин, роден на *** г., обжалва заповед № з-706/19.03.2010 г. на Директора на Областна дирекция на МВР – Монтана, с който административен акт е постановена принудителна административна мярка (ПАМ) – принудително отвеждане до границата на Република България на жалбоподателя на основание чл.41, т.2 във връзка с чл.39а, т.2 и чл.44, ал.1 от ЗЧРБ. В жалбата си и в писмената защита, представена в съдебно заседание изтъква доводи за незаконосъобразност на обжалвания административен акт поради противоречие с материално–правни разпоредби – основанието по чл.146, т.4 от АПК. Моли съда да отмени обжалвания административен акт и да осъди органа да му заплати направените по делото разноски.

         Ответникът по жалбата – Директорът на Областна дирекция на МВР – Монтана, чрез процесуалния си представител в съдебно заседание, оспорва жалбата, като поддържа, че същата е неоснователна и моли съда да потвърди обжалвания административен акт, навеждайки твърдения за правилно приложение на нормата на закона с оглед обстоятелствата по случая – пребиваване в страната незаконно, без документ за самоличност – валиден национален паспорт, като същото лице не проявявало активност за уреждане на статута си. Моли съда да отхвърли жалбата.

Окръжна прокуратура – Монтана, чрез своя представител в съдебно заседание, изразяват становище за неоснователност на жалбата, изтъквайки, че заповедта е издадена в съответствие с действащото законодателство, поради което административния орган е спазил закона, издавайки акта и поради това предлага жалбата да бъда отхвърлена.

 

По допустимостта на жалбата.

 

Обжалваният административен акт е индивидуален административен акт, обжалван в законовия срок по чл.149, ал.1 от АПК (аргумент от л.6 и л.2 по делото) от физическо лице, което съгласно чл.147, ал.1 от АПК има право да оспорва акта, доколкото същия пряко и непосредствено засяга негови права и законни интереси, поради което жалбата е допустима.

 

По основателността на жалбата.

 

Съдът, като прецени събраните по делото писмени доказателства, намери за установено от фактическа страна следното:

По фактите по делото няма спор и е установено, че жалбоподателят Д.А.Г., арменски гражданин, роден на *** ***, Република Армения, е влязъл на територията на Република България на 09.02.1993 г. през ГКПП-Русе заедно с цялото си семейство – майка, баща, сестра, баба и дядо и оттогава не е напускал страната. Жалбоподателят е започнал началното си образование, продължил основното си образование и завършил същото в Четвърто основно училища „Иван Вазов” – Монтана за периода 15.09.1993 – 15.06.2001 г. Съгласно свидетелство за свето кръщение № 6/1994 г. на Българската патриаршия Д.А. е приел свето кръщение в православна вяра в църквата „Св.Св. Кирил и Методий” на 31.12.1993 г. Родителите на жалбоподателя – майката Светлана Айказовна Максудян и бащата А. Гагик са собственици на недвижим имот в гр. Монтана (НА № 19, том V, рег. № 9777, дело № 694/03.10.2003 г. – л.42 по делото). Родителите на жалбоподателя и неговата сестра Мери А. са със статут на постоянно пребиваващи (л.37-39 по делото). На жалбоподателя е отказан такъв статут, респективно документ за постоянно пребиваващ в страната, тъй като на основание чл.13 от ППЗЧРБ не представя национален документ за задгранично пътуване. С молба вх. № 1306/24.11.2009 г. жалбоподателят е поискал предоставяне на статут на бежанец, като с решение на Държавната агенция за бежанци № УП-16/29.01.2010 г. е отхвърлена молбата му за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. С молба вх. № 94-00-913/04.05.2010 г. жалбоподателят е поискал предоставяне на убежище от Президента на Република България.

 

Приложимото право по случая:

 

Чл.6, ал.1 и чл.6, ал.5 от АПК

Закона за чужденците в Република България и Правилника за прилагането му

Чл.29, ал.1, т.1 и чл.67, ал.1 от Закона за убежището и бежанците

Чл.8 Европейската конвенция за правата на човека и основаните свободи

Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25.11.2003 г. за статута на дългосрочно пребиваващи граждани на трети страни на територията на ЕС

Чл.78, §1 от Договор за функционирането на ЕС

Женевска конвенция от 28.07.1951 г.

Протокол за статута на бежанците от 31.01.1967 г.

От правна страна, съдът при извършената служебна проверка на акта на основание чл.168, ал.1 от АПК, за наличие на основанията за отмяна на акта по чл.146 АПК, намира следното:

Административният акт е издаден от компетентен орган – Директор на ОД на МВР (чл.44, ал.1 от ЗЧРБ), в кръга на функциите му по закон, в необходимата и предписана от закона форма и реквизитите на акта по чл.59, ал.2 от АПК, при наличие на фактически и правни основания и при спазване на административно-процесуалните правила. При постановяване на оспорената заповед, обаче, административния орган е допуснал нарушение на материално-правни разпоредби, като постановения акт е и в разрез с целта на закона – основанията за отмяна на оспорения административен акт по чл.146, т.4 и т.5 от АПК. В това отношение съдът не споделя наведените от процесуалния представител на ответника и от представителя на прокуратурата доводи за правилно приложение на материалния закон.

На първо място акта противоречи (както правилно е посочил и в писмената си защита жалбоподателя) на разпоредбите на чл.29, ал.1, т.1 и чл.67, ал.1 от Закона за убежището и бежанците. Съдът на основание чл.142, ал.2 от АПК установи този факт с правно значение, настъпил преди приключване на устните състезания. След като е налице висящо производство (молбата с вх. № 94-00-913/04.05.2010 г. – л. 44 по делото) по този закон (ЗУЧ), лицето има право да остане на територията на страната. На следващо място по делото не се събраха доказателства за наличие на друга предпоставка – тази на разпоредбата на чл.41, т.2 от ЗЧРБ (въведена като правно основание за постановяване на акта). По отношение на жалбоподателя не е даван срок за пребиваване, след изтичането на който да се изисква напускане на страната.

Нарушена е и разпоредбата на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, която изисква при постановяване на ПАМ компетентните органи да отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Всички доказателства по делото сочат, че жалбоподателят е трайно уседнал и изградил бита си, семейните връзки (в широк смисъл, доколкото същият е пълнолетен и формално по смисъла на закона не е в едно семейство със своите родители и сестра), мироглед и среда именно в Република България. Обратното – повечето семейни, културни и социални връзки с държавата по произход – Република Армения са прекъснати. Като културна връзка в широк смисъл са и езика, традициите и религиозната принадлежност, но доколкото се установи, че и в това отношение жалбоподателят е много повече свързан с българския език и традиционната религия за България, то АО е следвало да вземе и това предвид при издаване на акта.

При постановяване на обжалваната заповед са нарушени и принципите на съразмерност чл.6, ал.1 от АПК и чл.6, ал.5 от АПК във връзка и с разпоредбата на чл.78, §1 от ДФЕС. Визираната разпоредба от част от конституционния корпус на ЕС – Лисабонския договор (ДЕС и ДФЕС), развита и от производните източници на Правото на ЕС (Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25.11.2003 г. за статута на дългосрочно пребиваващи граждани на трети страни на територията на ЕС) изисква такива мерки от страните-членки на ЕС, които като краен резултат да гарантират не само временната и субсидиарна закрила, но като цел – предоставянето на подходящ статут на всеки гражданин на трета страна (извън държавите-членки на ЕС), който се нуждае от международна закрила, както и да гарантира принципа на неотблъскване.    

Едва ли може да се защити становището, имплицитно съдържащо се в обжалвания административен акт, че след като повече от 17 години жалбоподателя пребивава в страната, крайния резултат на подобен АА тангира с посочените принципи и цели, както на ЗЧРБ и АПК, така и най-вече на част от първичните източници на Правото на ЕС, част от които е и горецитираната разпоредба на чл.78, §1 от ДФЕС. Принципите на прилагане на Правото на ЕС – непосредствена приложимост, примат над вътрешното право и директен ефект налагат и в конкретния случай да се приеме, че в случая е налице пряко нарушение не само и не толкова на вътрешното ни право (чл.6, ал.1 и чл.6, ал.5 от АПК), не само на източници от международното право (чл.8 от ЕКЗПЧОС), които по силата на чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България са с предимство над нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат, но и най-вече на общностното право (чл.78, §1 от ДФЕС и Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25.11.2003 г. за статута на дългосрочно пребиваващи граждани на трети страни на територията на ЕС), което като един уникален правопорядък е пряко приложимо на територията на целия ЕС, в т.ч. и на територията на Република България.

В конкретния случай няма данни (на такива не се позовава и АО) за извършване от жалбоподателя на престъпление или за невъзможност да бъде издържан от своите близки и да е в тежест на социално-осигурителната система на страната. Съдът не смята за необходимо да анализира в подробности възможността за социална и културна интеграция на жалбоподателя като лице от арменската етническа група, доколкото интеграция на същата в българското общество е факт общоизвестен и неоспорим от столетия.

Чл.16 от Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25.11.2003 г. изисква дългосрочно пребиваващите да се ползват със засилена защита срещу експулсиране. Макар наложената с обжалваната заповед ПАМ да е „принудително отвеждане до границата на Република България”, която в тесен юридически смисъл е различна от мярката „експулсиране”, то на практика изпълнението й би довело точно до експулсиране – принудително извеждане от страната на лице, което от повече от 17 години пребивава на територията на страната и социално, културно и емоционално е интегрирано в българското общество. Именно този краен резултат е в разрез както с принципа на съразмерност, принципа на неотблъскване, така и с преки правни норми от вътрешния и общностния правен ред. Нещо повече – принципите на разумно, добросъвестно и справедливо упражняване на административни правомощия са изисквали от АО да вземе предвид и разпоредбата на чл.20 от Директивата, която определя целта – поддържане на семейното единство и липса на пречки за упражняване правото на дългосрочно пребиваване.

Освен това, съгласно чл.21 от Директивата, жалбоподателя не представлява опасност нито за обществения ред и националната сигурност, нито за общественото здраве и тези отрицателни предпоставки са били налице още към момента на постановяване на обжалвания ИАА, при което АО е имал възможност като констатира същите, да съобрази извода си при вземането на решението по същество.

На плоскостта на конкретния случай това означава не само и не толкова незаконосъобразност на обжалвания административен акт, но и най-вече въздържане на административния орган от създаване на такива пречки за упражняване правото на дългосрочно пребиваване и занапред.

Съдът не анализира наведеното в жалбата и писмената защита твърдение относно неприемането на документи от страна на чужди административни органи (консулски и/или дипломатически представители на Армения), доколкото на първо място не е доказано, а на следващо място и най-вече, защото дори да бяха доказани, тези обстоятелства не рефлектират върху предмета на делото – законосъобразността на обжалвания административен акт. Във всички случаи, обаче, евентуални действия от такъв характер би следвало да са на вниманието на съответните административни органи, които разрешават въпроса със статута на жалбоподателя на постоянно пребиваващ и/или статута му на бежанец, който иска убежище.

По изложените мотиви, съдът счита оспорения акт за незаконосъобразен, при което същия следва да бъде отменен изцяло, а жа жалбоподателя да се заплатят и направените по делото разноски, затова и на основание чл.172, ал.2, предл.2 и чл.143, ал.1 от АПК, съдът

                                                        

Р     Е     Ш     И :

 

ОТМЕНЯ заповед № з-706/19.03.2010 г. на Директора на Областна дирекция на МВР – Монтана, с който е постановена принудителна административна мярка (ПАМ) – принудително отвеждане до границата на Република България на Д.А.Г., арменски гражданин, роден на *** ***, Армения.

ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – Монтана да ЗАПЛАТИ на Д.А.Г. направените по делото разноски в размер на 160 (сто и шестдесет) лева.

 

 

 Решението може да се обжалва пред Върховен административен съд в 14-дневен срок от съобщението за страните.

 

                                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: